не изоставяй поезията
тя е най-великата дисциплина
тя е най-смелото самоубийство
тя е пеницилина на заразения ми живот
обичайте поезията
слушайте я използвайте
презервативи
светът не се нуждае от вашите копия
© Ивона Иванова Всички права запазени
нямаме нужда от депресирани хора
затова не излизай от кутийката си
светът е холограма
на скучното ни бъдеще
аз откачам в деня на буквите
виждаме се за последен път
а дори не знаем
самотите ни са незапълващи се
черни дупки
поне не е самотно в космоса
има музика
бутилка мляко
изпусната на пода
това е животът
никога не знаеш какво ще настъпиш
кръвта ти е по-гъста от всякога
мамка му
дослуша ми се остава
дори да напишеш най-бруталните
стихотворения
да сътвориш най-красивата музика
да режисираш по-добре от Хичкок
накрая ще останеш локва кръв на пода
след теб ще изчистят санитарите
опитвам се да те открия в тълпата
всички ме зяпат
спомените се разтягат
като ластици
съжалявам че дойдох
съжалявам че те толерирах
изрод
бих ти простила всичко
ще излезеш от кутията
само за влезеш в нова
която ще ти отива по ръст
ще е от скъпо дърво
и после никой няма да те помни
защото е удобно
не знам дали искам да скоча под влака
да се изскача на най-високия връх
или да отида на концерт на азис
но знам че при всичко това
след всичките аплодисменти
ти си моят Вронски
с татуировка на стих от къмингс
под лявата гърда
и анемичната ми ръка
обхващаща твоята
изстивам
вените набъбват
чакат да спре да боли
отивам на майната си
и никога не се връщам
а ти ни строиш къща
да се влюбваш пристрастяваш
да умираш
да се бориш със себе си
да остаряваш преждевременно
да пиеш повече вечер
за всичко са виновни теломерите
и няма как да го спреш
искам да бъда спонсор на някого
да съм причина да се откаже
от алкохола и дрогата
да бъда морга за зависимости
но вместо това
наблюдавам живота отстрани
като случаен зрител
обичам те
като глътка въздух
която мога да споделя
само с наркоманите зад блока
на тераси в разхвърляни нощи
когато душата ми е пълна с фасове
всичките от теб
обикновено пригасям
и тръгвам да търся
някой лост на който да се обеся
или пък с него да преобърна света
на някой друг човек
твоят е непоклатим
вечен
и заровен в двора ми
пушейки последната систола на сърцето ти
за пречистване от несподелени неща
осъзнавам че съм забравила печката
(в нея гори любовта ни)
тичайки се спъвам в локва кръв
с формата на двете ни ръце
стиснати прегърнати завинаги
в ада ни посрещат с отворени обятия
ти си още тук но мен ме няма
нося те със себе си като синджирче
около врата
което все по-лесно се затяга
животът мирише на бира
на трийсет години
вече сме мъртви
балончета и дим
предвещават бъдещето –
залепени за дивана
аморални „работохолици“
след теб чувствата се задушават
като новородено
обесено на пъпната си връв
трябваше да свърши още тогава
в затвора на депресията
започнах да копая тунели
с голите си ръце
всичките водеха към теб
от пръстта под ноктите
се заразих с ботулизъм
стигнах до теб
но ти беше щастлив
стоя стабилно стъпила на земята
и да ме удариш няма да мръдна
аз съм еуфорията
преди изстрела в главата
безумно нужна
i hope she’s worth it
твоите думи са хищници
чак коленете ми не ги побират
кафеварката прелива от желания
в ретроградния меркурий
годежни пръстени
си избират хендсфри
чета поезия на плажа
била съм тук и преди
в сънищата си
не мога да повярвам
че това е животът
който съм си избрала
мислите ти убиват
клетките са пълни
със злокачествен глад за близост
ясно е че изходът
от всичко това е безмилостен
почти е библейско
ти не си влюбен в мен
просто ме обичаш хронично
от антидепресантите се дебелее
от антипсихотиците ти пожълтява сянката
и като ходиш за дърва
те преследват самодиви
с найлонов плик увиваш настроението
държиш докато спре да диша
потъваш с него в джобовете на Бог
тъмнината пари под лъжичката
все едно съм посетител в собствения си ум
създавам личния си ад
като деца ни беше лесно
друсахме се с филми на ужасите
сега търсим различната тръпка
инжектираме си въздух във вените
глупостта надделява
миналото лято
аз бях слънцето
ти беше плажно масло
асфалта се разтапяше
пишехме по него
колко много се обичаме
сега на същото място
лежи сгазена котка
Tрябва да си идиот за да живееш в мир със себе си, нали?
Педро Хуан Гутиерес
каквото и да правиш
така или иначе
накрая ще ти измият трупа
ще кажат няколко думи
и после никой няма да помни
затова надигаш бутилката на живота
и пиеш на екс
животът е пародия
поезията става все по-странна
изходът е психиатрията
прекарваш много време в асансьори
получаваш дежаву че ще те смачкат
но винаги не става
умът ти те отвежда
на все по-отчайващи места
до пълен срив на сетивата
оставаш сам сред бъдещите пътници
да нямам място на този свят
като спукан маркуч който
не може да полее цветята
и да се мъча да закрепя
поезия за следващия път
все едно съм нещастна
баба ме обичаше
даваше ми ключ от всичко
загубих ключовете към дома си
смелостта избяга
надничам в кладенеца и виждам
животът да протяга бяла ръка от водата
вървя в тъмнината опипвайки почвата
привижда ми се твоето тяло
бих намерила как да затворя всички изходи
ако те имаше
знам че някой ден и мен ще ме няма
и ми става някак топло и минало
гробът е хоризонтално спасение
ескейп от мъртвите души облечени в шинели
не заслужавам нито едно
от нещата които са правени за мен
прекрасен завършек на днешния ден
ще е да си вися от тавана
да се самоубиеш с изгрева
да те блъсне камион на който пише
винаги има изход
да скачаш от радост
обичам те
изгревът
този разрив и тази психарска вечеря
ме карат да искам клетките ми
да са кисели краставички в твоя буркан
в мазето на някой който не е влизал там много отдавна
и няма да припари
до консервираното ни щастие
съзнанието ми ме мрази
то не иска да стана лекар
то не иска да стана учител
то не иска да стана дете
съзнанието ми ме презира
кара ме да мисля за хора които не са тук
за думи които не мога да кажа
за погребването на всичко красиво
съзнанието ми ме убива
кара ме да се съсипвам по малко
да вървя към останките ми
които отдавна ги няма
депресията идва като удар с чук
по главата
в един момент се смееш в кръчма
а в следващия не можеш да станеш от леглото
боли те всяко мускулче
хълбоците са изпъкнали
нанизваш още един опит за изчезване
на въжето на живота
и знаеш че следващия път ще е още по-гадно
опитах се да напиша нещо но
ме е страх че може да попадне
в очите на грешните хора
като намек към Бог
че съм нещастна
и той да ми покаже че може и повече
тя знаеше че нещо ще се случи
точно там на сините улици
докато гледаше комините
червените солници
птиците извършваха самоубийство
на горещия покрив беше безсмислено
в сутрините в които не чуваше
нищо друго освен пустотата цикадите
и желанието да се хвърли или потъне
връщането от скалите беше трудно
дърпаше надолу беше лесно да се пуснеш
после срещна него
и той я заведе до края ѝ
прекрасни мисли пречат
на смелото ми съществуване
слънцето е
депресарска дупка
усмихвам се наистина
но съм пневмония на бъдещето
аз идвам отдалеч
и няма да остана
и може би ще ме забравите
приятният дъх на смъртта
не прости на сърцето ми
знам кое е лошо за мен
и го изпълнявам стриктно
бившият жилищен блок изгоря
образцов дом на любовта
чекирай се на регистратура
в отделенията на сърцето оцелели няма
юли е
аз седя облечена с жилетка
сивите цветя в главата ми
увяхват смело
остава само пулсиращото главоболие
и вятъра без никаква посока
довяващ вечното безсмислие
неотворени врати
по-добре е да останат такива
иначе ще търсим за изход прозорците
бягам от познатото
премълчавани писъци обещават
че това не е края
като тръгнеш да летиш надолу
вече съжаляваш
след
теб
тъгата се разлива
лайв на червения диван
като бедрата на някоя аутистка
пееща за депресията
пиеща равновесието
с лед
хапчета с шепи се изливаха в устата ѝ
разширяваха зениците
караха я да се харесва за два часа
после пак влизаше себеотрицанието
омразата към себе си
крясъците бяха безполезни
както и бръснарското ножче
послужи ѝ само
да си отвори водката
после вече нямаше значение
докато отивам на работа
всяка сутрин се разминавам
с една и съща жена
сигурно и аз ѝ нося късмет
от минал живот
днес не я видях
най-вероятно никога
не е съществувала
както и аз
не ме търси по гари
влакове и подлези
бягам от тъгите
на непознатите
всеки ден се самоопознавам
приближавам се към чужди истини
без да имам никакви открития
спомени представи
за бъдещето без теб
всичко е тъжно сиво
и трудно за чуване
като в български филм
гледам нагоре
към светлото бъдеще
аз и ти
докато смъртта не ме изнерви
толкова съм далечна от теб
имам чувството че мога
да бъда навсякъде
достатъчно адекватна
да се правя че съм част от това
липсвам само на ненормалници
толкова съм зле
че дори депресията ми е лабилна
нали знаете
ако се обичате трябва да се ожените
това го казват всички разведени
аз още не мога да дойда на себе си замервам птиците с фасове
пристрастена съм към тъгата
чудя се какво ли е в главата ти
да те тръшне чумата дано
не се замесвай
в моето тесто
в по-добрите вечери
задрасквам себе си
всъщност аз съм нищо повече
от обвивката
вътре отдавна няма нищо
както в къщата на дядо
виждаш другите хора
как са се преебали в живота
и се радваш че не си ти
пластмасови мечти
задушават въздуха в системата ти
причиняват ѝ глобално затопляне
от което ще се излюпят
пиленцата на смъртта
загубата на паметта
става по закона на Рибо
от най-новите спомени
към най-старите
как искам да не си в далечното ми минало
ще те забравя последен
преструваш се
докато не го почувстваш
не можеш да объркаш повече
гледам през теб и виждам живота си
хиляди пъти по-хубав
без войни със себе си
без нарушаване на собствените закони
вече се вълнувам само
когато някой каже чел съм те
не се замесвай
в моето тесто
в по-добрите вечери
задрасквам себе си
всъщност аз съм нищо повече
от обвивката
вътре отдавна няма нищо
както в къщата на дядо
Sometimes I wish i had "mute" button for life.
тежат в главата ми всички неща
които ти казах и крясъците
и усещането за бръснарско ножче
в гърлото
взимам си ги назад
лежа на пясъка и свиквам с пръстта
"Животът е сериозно нещо, поради своята незначителност"
Ромен Гари
цитирам себе си
разбира ме само часовникът
в сиви моменти
си мисля за розови покриви
от там гледам залези
влече ме да скоча
но самоубийствата са надценени
гледай живота
той си минава докато пиша глупости
лежа под елхата през март
асфалтът е мек
обзема ме лека агония
от главата до петите
аз всъщност нямам пети а криле
няма значение
ризата ти е студена подла и черна
някой идва да изхвърли контейнера
не съм те виждала от шест лета
забравих ти мустаците
април минава бавно
стоя затворена и гледам
през решетките
дъждът е хубав между другото
все едно ти тече кръв от носа
и никога няма да спре
бях затворник в миговете
на слабото тупкане
в гръдния кош
разбих всички рамки
излязох
извън очертанията
после електрокардиограмата
показа масивен инфаркт
в един налудничаво топъл ден
разбрах в какво сме замесени
разкъсваш се отвътре
от гадните парчета карантия
правиш стихове
не ти помага
не се приближаваш към нищо
възвишено
и никой не предлага да останеш
само те изпращат
на вратата пише изход
къде е входа
къде е входа питам
искам да вляза
стоим заедно на релсите
и не чувстваме нищо
първия път когато те познах
поникнах в теб
детелина с три листа
проби лявата камера
на сърцето ти
нямахме късмет
но имаше много сълзи Бог
отчаяние
буркани със задавени мечти
обеща ми да не бъда тъжна
но това не се оправя с антидепресанти
с липсата ти
и със самонараняване
стоим заедно на релсите
и не чувстваме нищо
влакът ще блъсне
първо самотата ни
