TNM

Видяла съм с очите си,

ще те разсмея,

когато ти кажа,

че не си на себе си.

Здравото мислене

изисква жертви.

А ти си безпощаден,

контролираш всяка мисъл

в мен

като тумор в главата ми

и ми изкривяваш смисъла

и представите.

А аз не мога

да се отърва от теб,

метастазирал си навсякъде

и ме караш

да преливам,

да се смея с глас

и след това да онемея,

да се разлея

по пода

и да те скрия…

Чувствам се смела

и много обречена,

не те моля да ме разбираш,

само не ме отричай,

аз съм изречена…

И в нашия случай –

или аз, или ти

ще изчезнем с времето.

Ден като ден

Ще бъде ден като ден,

а мен ще ме няма.

Защото ми носиш

лош късмет

не само в петък.

Ти си нежно изпускане

на нормалността,

по-близо си

от всяка лудост.

Ти си издишване.

Желание

с неясни очертания,

стабилен удар

по моите рани.

И сякаш си мъдър,

но всъщност нехаеш

за мислите с цвят на мастило.

Размазани…

Ела да се разпилеем

взаимно

и може би

този път няма да искам

да не те бях познавала,

може би някой ден ще ме предизвикаш

да те накажа

и ще изчезна случайно,

или ще се променя.

Ще бъде ден като ден,

а мен ще ме няма…

Антракт

Не ме гледай

така подозрително,

защото кръвта ти

ще ми отива на роклята.

Не смей

да ме съдиш,

преди да съм сбъркала,

защото знам какво е  — 

знам началото

и как ще свърши

с мен или без мен…

Перфектно знам финала

и виждам всичко

на забавен кадър.

Помня теб

когато беше

въпросителен

сега си точка

но имам силата да те изтрия

да те превърна

в знака стоп

и след това

да мина по теб със предимство.

Не ставай съмнителен,

имам правото да те разнищя,

да те направя на градивни частици

и след това на сладолед,

да те оставя

да се топиш на асфалта,

да се разяждаш и гориш

като слама,

да те разпръсна наоколо

в хаоса

да те разбъркам отвътре

и никога

да не бъдеш същия

отново.

Защото, когато си прекалено добър

в нещо,

обикновено се проваляш.

Такъв е животът.

Спокойно можеш да забравиш,

че те победих,

преди да се застреляш…

Как те накарах да паднеш,

да се разрушиш

и да трепериш

от мисли

за всичкото в нищото,

какви са причините да стигнем до тук,

по-добре спри да дишаш,

защото

единственото

сигурно нещо

е смъртта.

Не я събличай,

ще си го намериш.

И не мисли,

преди да преглътнеш,

ще се задавиш.

Не се сдържах,

използвам последния случай

да ти лазя по нервите.

Един живот не стига,

предполагам това се опитваш

да разбереш.

Не се опитвай…

Понякога

е достатъчно

просто да си пушиш цигарата,

облегнат на стената

и да не мислиш за нищо.

Игнорирай съдбата,

по-лесно е,

бъди безразличен,

не й отваряй,

колкото и силно да чука.

Казват,

че когато някой те докосва истински,

усещаш тръпка.

Глупости,

аз просто си замръзвам…

Живак

Всичко,

което правиш,

е заради някого.

 За да намериш себе си,

трябва

да търсиш,

да страдаш,

 да се нараниш,

да се отречеш,

да се откажеш

от него,

от себе си,

да се разбиеш

като океан

по тъжните мисли на своя любим,

безбрежен

в безумните истини на грешния свят твой човек,

който допълва

незаменимо,

неумолимо,

и не забравя за твоите следи…

небрежни

като смях в дъжда,

като целувки през плач,

като влак без посока,

като вяра без Бог,

като сън без край,

като човек без мечти,

като пръст без халка,

като думи без смисъл,

като дете без сълзи,

като спукан балон,

като пръснат мозък,

като сняг във пустиня…

Не ти ли стига,

че го измисляш

и го изтриваш,

и него го няма,

и пак се завръща,

и се усмихва,

и те погребва

в  душата си…

Там в тъмнината

е много самотно,

но той те докосва,

целува врата ти

оставя ти синьо,

превръща кръвта ти

в живак,

прилича на себе си

и малко на теб,

когато те няма,

когато мълчиш,

когато не вярваш,

когато не спиш,

когато откажеш да бъдеш щастлив,

когато избягаш

и все пак се връщаш на своето място –

с лице към звездите.

Пораснах с десет години,

докато чакам някой

да може

да ме излъже,

че не може без мен.

Боя се да кажа,

че ти си понякога той

и в теб виждам толкова истина,

и нямаме минало,

ако останеш…

А как ме е страх

да продължи да ме има,

да бъда гола и истинска

само пред теб,

дори не пред себе си,

до болка разкрита,

без лъжи и съмнения,

без обещания,

без сляпо доверие,

без обвинения,

ранима,

само по сетива…

Не е много, което ти казвам,

просто…

бих се разляла в краката ти,

бих се пожертвала,

бих размазала страховете ти,

бих убила предишните,

бих раздрала сърцето си

с голи ръце,

бих удушила самата тъга,

бих плакала с твоите сълзи

и в тях бих удавила всичко самотно,

бих валяла по теб като дъжд…

Пожелавах те толкова пъти,

а те имах само веднъж…

Безличен

Тя е послушна.

Връща се

на мястото си,

щом ù кажеш

и напуска сцената,

когато трябва.

Тя е барабанен звън

по твоите ноти,

катраненото ти лице

след тежък ден

и вялата усмивка,

когато се погледнеш в огледалото.

Тя те търпи,

дори когато ти не можеш

и те обича на райета.

Тя те търси,

когато си сам

и когато не искаш да си

непотребен,

когато искаш да бъдеш просто

със някого

или просто до нея...

Тя има всичко,

но ти си нейната слабост,

ти си войник

на нейните радости

и пътник,

когато изпитва вина,

ти нямаш сили

да я направиш безсилна,

обезоръжен си

и падаш на шах,

а тя е отгоре,

изиграл си

всичките си козове

и вече си бита карта…

Поклони се,

ролята свърши,

и слизай от сцената.

Следващият, моля.

Тя би те обичала,

ако не беше толкова

вглъбен

да бъдеш друг,

да бъдеш чужд,

да мислиш толкова

разкрепостено,

тя би ти простила всичко,

ако не беше толкова

студен,

защото е кучка,

а ти си артист.

Безсмислено е

да я караш да се връща

Тя е различна,

тя те нарича

с безброй имена,

а ти си толкова безличен…

Сладко-горчиво

Ако те пусна, ще се разтечеш

като часовниците на Дали,

ако те пусна, ще изчезнеш

като балонче в небето,

ще избледнееш

като сенките под очите ми,

когато се усмихвам,

ще те оставя да мислиш,

много да мислиш за мен,

да разбереш, че съм измислена.

Ще се махам от тук,

а ти ще се чудиш

‘’с  какво я обидих,

дали я обичам,

къде да се дяна…’’

Умирам от студ.

В душата ти

е вечна зима.

Цветя не виреят,

нито пък чувства.

Ако те пусна,

ще се излееш

като шампанско без тапа,

ще се преструваш на себе си,

когато ме няма,

ще полудееш,

ще ме взривиш

в  ума си,

ще се погрижиш да разбера,

че смисълът не е от значение,

още по-малко светът.

А времето е толкова чупливо,

разлива се в мен

и после не помни…

Ще се стопиш

като захар във устните,

ще се измъкнеш

с удоволствие

от моята клопка,

но вратата се затваря,

бягай, преди да е късно,

в последните мигове

гледаме залези…

Животът е лента.

Позирай за снимка!

Не бързай –

цял живот чакаше

да ме намериш

и да ме изгубиш.