∞

Животът тече на пълни обороти.

 Аз съм самото нетърпение. Най-бързо времето тече, когато си 20-годишен. Не го усещаш. Мислиш, че то е спряло нарочно за тебе. Да ти се порадва. 
 Нищо още не е пропуснато. Не закъснях. Събудих се тъкмо навреме. Днес се усмихвам, защото съм на 21 години и току що осъзнах това.
 Времето ще се стопи в шепите ми като сняг.  Времето е плътно като струя вода. Днес или никога. Не бързам за никъде. Не бързам да се променя. Искам да протегна ръце и да сграбча живота. А не да го гледам как тече около мен. Затова- да не се бавя! Трябва да се боря за своето време. Трябва да се пазя за себе си. Трябва да бъда нещата, които се случват. Ако изчезна- да ме помнят. Да бъда безкрайна.

Изкуството, преди да даде на човека крила, за да излети във висините, обикновено му счупва краката. — Чарли Чаплин

Жилетката на самотата

Oблякла съм жилетката на самотата.

И те чакам. Чакам нещо да се случи.

Толкова е близо вечността.

Толкова съм близо да съм себе си...

Но не мога да достигна нито миг,

нито грам, нито вид, нито песен.

И безплътна се нося към нищото,

но не чувам гласa Му отнесен.

Щом е по- лесно да си невидим,

щом тъй близо изглеждат гробовете,

няма причина да бъдеш различен

със сърце и душа във окови...

Не бъди прах от вятър разнесен, 

не бъди нечия сянка - ти можеше

да си дъжд, да си свят, да си бесен,

а не едно 'по дяволите ' повече...

Остра любовна недостатъчност

Така се чувствам всеки ден... Разкъсана.

Няма нищо по- красиво от измореното лице. 

Очите се затварят от само себе си, трябва ти усилие да ги държиш отворени.

Не дишаш въздух, а вдишваш издишванията на хората около теб.

Като си погледнеш отражението, не се познаваш вече.

Душата ти е смачкана като лист с неоценена поезия.

А сърцето жадува за още...

Сърцето е вечния пътник към вечността, то те кара да искаш да бъдеш нещо повече от себе си. 

Кара те да излизаш извън рамките.

И точно когато си мислиш, че се е наиграло, и си мислиш, че си го задоволил,

то те предава.

Сърцето е коварно нещо. 

И мисълта за  него ме кара да настръхвам.

И да се блъскам в стената като лястовица. И да падам на пода и да крещя.

Да обичаш не е проста работа, не е като сърцето- две предсърдия и две камери и вечното туп...туп...туп...

...докато и то не се измори.

Организация на осъдените души

Понякога имам чувството, че в мен живеят две души...

Чувствам се празна и пълна едновременно. 

Като чаша в погледа на глупак и през призмата на алкохолик. 

Чувствам се празна и пълна с чувства.

Празна от себе си, пълна с мислите ти. 

А мислите не текат, те просто съществуват. Kато спомени.

Като дупки в сирене, има ли ги или ги няма? Щом са направени от нищо?

Просто съществуват и не съществуват, бледнеят, искрят, появяват се, изчезват. 

Мисли - тук са, после не са... толкова са непостоянни...

И красиви, и бели, и черни, и цветни, и ярки.

И са много, и ме радват, и ме убиват, и ме вълнуват, и ме карат да ходя бавно...

И ме карат да се усмихвам, когато очите ми плачат.

И ме карат да искам и да не искам да ставам от леглото.

И да броя листата по дърветата, и снежинките, и пясъка, и всички неизброими неща.

И ме обвиват в себе си.

И са навсякъде.И не са никъде.

И ги разбивам,

и им бягам, 

и им се изплъзвам.

И те поглеждам, 

и се изгубвам, 

и ги намирам...

Червена трева

Всички сме родени под едно небе... разбити на парчета.

Превръщаме се бавно от една форма в друга,мислим си, че сме един за друг,

събираме се, разделяме се,губим се, намираме...

Цял живот слушаме мислите на хората, вместо собствените си.

Пренебрегваш мечтата си, заради някой друг. 

Пренебрегваш щастието си, заради щастието на другите.

И като се погледнеш отстрани- даваш сили само на страховете си.

Не е ли смешно това? Не е ли смешен човекът? Търсейки логика във всичко..

С уникалния му стремеж към самоунищожение...

Вярва в силата на мисълта, а мисълта му е развалена ябълка.

Вярва в сродните души, а не вярва, че има душа.

Мисли , че тревата е зелена. Тревата не е зелена... червена е.

Просто сте свикнали да наричате всичко с цветове, имена, прякори.

По- лесно е да съдиш другите, отколкото да чуеш как те съдят теб.

По- лесно е да си горд и "съвършен", отколкото да разбереш, че си изкуствен. 

Не се разбира света, преди света да те разбере.

Безцелно се мъчим да бъдем различни, без да търсим дълбочината на нещата вътре в себе си.

Отчаяно искаме да обичаме и да ни обичат и често се заблуждаваме, че това е едно и също нещо.

И чувствата- чувствата и мислите са двата полюса на магнит.

" Последният ти миг не е последен..."

Дълго време ме беше страх от себе си, сега "себе си" го е страх от мен.

Вкопчила съм се в живота, така както сънят се е вкопчил в мен нощем...

Не си ли се чувствал като бомба със закъснител, значи не си бил истински.

Аз всеки ден усещам това...

В главата ми... мислите... всичко... БУМ!

Експлозия в палитрата от чувства.

А къде отиват сродните души?

Отговор: По дяволите.

В сънищата ...

Синьо слънце

Отново ще се съживя и там, където теб те няма

ще пръскам огнени искри...

И спомените ще запаля...И нека всичко да гори...

А после пак ще се събудя

и ще си мисля, че сънувам

щастлив живот, а всъщност приказка,

размазана от моите желания...

Недовършена, но вечно истинска,

аз в думите ти ще изтлея,

ще се преструвам на безсмислена,

но вътрешно ще се засмея...

Иска ми се да не бях сънувала...

И пак прозрачна, но усмихната

ще се разлея по брега

на твоето море утихнало,

забравила за миг света...

След залеза, преди сълзите ми

със тебе ще стоим прегърнати,

а краят ще е много близо...

Не можем ли да бъдем истински ?

Анатомия на спомените.

Презрението към света го има винаги, 

и никога не гасне в мене бурята, 

че мога да обичам истински,

и мога да те карам да се влюбваш

всеки ден отново и отново...

Всеки ден със слънцето изгрявам...

и горя , и искам, и обичам,

и не мога

твоите думи да забравя.

Вместо да забравям , аз си спомням...

всичките моменти и светкавици.

Всичко с теб е цяло и отново

можем да летим и да залязваме.

Можем и да сме свободни.

Можем и да сме достатъчни.

Нямам спомен как звучи гласът ти,

нямам спомени какво е да обичаш...

И оставам само спомен в нищото,

забрави ме или ме повтаряй...

Нека се прераждам всяка сутрин, 

да измервам погледа ти с дишане,

да те усещам и да съм без чувства...

Когато ме докоснеш, запали ме....

Остави ме да бледнея в тъмнината,

и когато със ръцете си студени,

се допреш до мойто зимно лято,

остани и нека само с погледи

разберем че май сме неизбежни...

Да усещам устните изтръпнали

и в очите ми да няма минало...

Да треперим, вместо да си вярваме, 

и да преследваме душите си във времето,

в сърцата си да палим огън ...

и когато най- накрая спрем да бягаме,

запали ме с допира си вятърен

а над нас дано прелитат ангели...

Мислят ли, че още ме обичаш... ?

Пеперудата с насипни мечти...

Всяка моя снимка е тъжна... и всяка моя душа е износена... 

Постоянно мисля за мислите, и те ме връщат в живота... където 

не смея да избера любовта и съм само тъжна част от тъмнината, 

където сърцето ми е отдавна изтрито и не вярвам... на себе си даже...

И сякаш цял живот се взираме в екрани, цял живот очакваме любов, 

и цял живот живота ни предава, предадени... а мислим за доброто.

И взимаме мечтите си насипно, борбата си отлагаме напразно.

Живота ни не стига за обичане, и думите не стигат за съдбата.

Когато силни сме, изглеждаме слабаци, 

когато мислим, сякаш сме без дъно.

Не осъзнаваме, че чудесата 

се случват някак в промеждутък...

И всичко дадено- не могат да го вземат.

И няма никога да е отнето.

Но губим любовта и губим себе си,

не се завръща миналото време.

Душата ми е лирика без думи, звучи така ужасно, гневно в този миг...

А в следващия се прокрадва между пръстите ти...

И не мога да напусна този ад, и не мога да избягам от съня...

Като гъсеница след тежката метаморфоза,

само че не станах пеперуда...

You, my everything

Когато се разминаха по улицата, на нея й се искаше да се изгуби в него, а на него му се искаше да полети. 

Едва не се сблъскаха. Той докосна ръката й, почти незабележимо... и при лекия допир на пръстите им, по тях премина електричество. 

Сякаш на малки светкавици, емоциите им се преплитаха. И всичко изглеждаше някак познато- ускорен пулс, недостиг на кислород... нямаше как да се сбърка чувството на предопределеност. 

Те сякаш бяха мечта, разделена на две, части от една и съща мисъл, родила се в несъществуването, парченца копнеж...

И това чувство щеше да ги преследва навсякъде- съдбовността- като куче, на което си дал хляб, и то те изпраща до вкъщи, като буря през лятото, като слънце преди свечеряване. 

Преди време всичко беше различно.

Тогава той не губеше нищо.

Тогава тя не искаше да бъде себе си.

Тогава той не знаеше как да докосне душа.

Тогава тя не усещаше. 

Тогава те си вярваха, и не си вярваха.

 Бягаха един от друг и един срещу друг. 

Тогава се стреляха с куршуми от чувства. 

И се улучваха- понякога.

Тогава той се страхуваше. 

А тя му предложи да намери себе си в нея.

Тогавя тя търсеше думи, а той търсеше мислите си.

Тогава тя поиска света да се върти, а той го спираше. 

Тогава тя избяга, а той не се опита да я хване.

Тогава тя се усмихваше, а той отказа. И загуби за пръв път.

Тогава той не гореше, а тя го запали.

И сега, след толкова време, тяхната случайна среща беше като силен удар. Сблъсък на парфюми, направени от раними души. Сблъсък на изгубеното и понякога намерено. 

Само че сега не е същото. Сега дори погледите им бяха изпепеляващи. И двамата бяха готови да горят през затъмнението.

Сега времето беше на тяхна страна и сякаш сърцето им правеше път- да се случат...

Трепет

Нарисувах очи на яйцата, 

за да станат яйца на очи.

Нарисувах любов във тъгата, 

но любов се рисува с мечти.

Подари ми мечти в тъмнината, 

нарисувай криле на нощта.

Да летят пеперуди в стомаха ми, 

да се радвам на теб и в съня.

Разпръсни две души във небето, 

звезден прах ще се сипе в косите ми...

Нека бъдем раними и смели, 

да рискуваме себе си, бягайки

и когато след време се срещнем, 

припомни ми че някога казах:

Открадни всяка моя усмивка- 

остави само тази... която 

в момента ми даваш.

Родена съм

Родена съм в средата на годината.

 И все в странни времена споделям мислите си.

 Средата на годината, тогава се обича.

 Тогава се желае и се иска.

Родена съм на лилиите в смъртта. 

На липите в залеза и на божурите във утрото.

Родена съм за да ти донеса

красивото пробуждане и много повече.

Родена съм да мога да съм с теб.

Да паля във очите ти огньове

и с вятър от целувки да ги угася.

Родена съм, за да се извися,

да вярвам в непонятното и святото.

Да бъда истинска и да не спя.

Да можеш и във мене да повярваш.

Родена съм да тичам под дъжда,

да се усмихвам безпричинно и да плача ...

Да  чувствам твоето сърце до моето.

Да подарявам хиляди мечти.

И да не спирам да съм твоят

паднал ангел, светлина, спасението,

на душата любовта и вдъхновението...

Вместо звезди , небето станало е в прах

от любовта, която съм разпръснала за теб.

Отварям си очите, ти си избери

коя мечта да ти изпълня днес … 

Вятър

Това е по- голямо от мен и теб, 

по- голямо от двама ни.

Цветове и вселени преплитат се.

Вятър от чувства,

дъжд от душата ми...

Скрихме се от бурята.

Как се радвам, че избягахме.

Всичко е без дъх оставено.

Любовта е истинска.

И сърцето цяло е.

Всяко нещо губи смисъл

и моментите повтарят се...

Там, отдето сме започнали,

ще се върнем и навярно

ще се влюбя в теб отново...

" Искаш ли да те открадна? " 

Разкъсани мисли

Не искам да се губя, а мечтая да намеря...

път към щастието няма, трябва сам да си направиш.

В мечтите посивели търся късчета надежда,

а времето отлита от спомени пропито.

Вървя и не разбирам колко много съм отнела

и колко са ми взели предишните моменти.

И бързо продължавам напред- да се открия

и старите ми рани да изчезнат без да мисля.

А стария прозорец завинаги отворен

към любовта, която имах , а тя не ме достигна

със сетни сили блъскам и искам да затворя

отказаните думи и чувствата нечисти.

Но бряг за мене има и аз ще го достигна

ще бъда неразбрана, но с истината близка,

към утрото горещо ще ходя със усмивка

изчистена и ведра от хората и мислите...

Изкуството да бъдеш изкуствен

Тези лъжи и любов зад гърба ми 

не болят тъй както на мен ми се иска.

Те са красиви, но само на думи,

с тях нямаше как да съм щастлива.

Цялата злоба и завист зад мене

само ме кара да се усмихвам.

Не че ме мразят, но в минало време

исках да бъда от всички различна.

Тази картинка, която описвам 

без бои, само с думи измислени

мога да я изстрадам и да я забравям, 

само душата ми да беше чиста...

Всичките вие сте много фалшиви,

живеете сякаш в измислена приказка,

обичате, мразите, всичко е криво

и после представите някак размиват се.

А аз какво да направя- свършено вече,

разочарованието даже предвкусвам...

И по- добре се пазете далече,

това е изкуството да бъдеш изкуствен. 

Любов до синьо

Искам от онези любови,

които болят,

които оставят белези,

които те пребиват от чувства...

Любов, а всъщност -

живот.

Най-красивото човешко изкуство.

Искам любов - да ме съсипе,

да ме събуди, да изгоря!

Любов, от която душата ми кипва...

Която ме кара да се преродя...

Искам любов – безмълвна и чиста

като проронена детска сълза.

Любов непонятна и толкова силна,

че би разрушила дори планина.

Искам любов на ръба на отвъдното,

да бъде загадъчна като магия...

С надежда посрещам утро след утро -

аз вярвам, че ще я открия... 

Въздишки

В съня си се събуждам и не мога

да се изправя и все нещо ме дърпа...

Отвъд... където всеки има своя тайна.

Но няма да им се предам!

А ще се боря !

И нека ми паднат зъбите и ноктите,

и очите да са ми издрани...

Дори жива на клада да ме горят,

няма да стигна до там...

До тези хора, бездушните,

на които сърцето е с брадва насечено,

а душата им се въргаля в боклуци...

Тези хора не съществуват,

но още ги поздравявам по улицата.

И ме теглят назад...

А как ми се иска да забравя миналото.

Но това означава да забравя себе си...

И сякаш е твърде рано да те подмина,

и твърде късно да те обичам...

Не знам накъде съм тръгнала,

но знам че ще стигна някъде.

И дори мислите ми да са шумни, мълча.

Дори да ме убиват с думи, мълча...

И вече нямам какво да загубя.

Поне знам, че ако падна, ще стана.

И не искам никой да ми подава ръка.

Искам да дишам свободно,

да знам, че може би съм сама,

но съм силна!

Да бях направена от слънце,

но уви...

Направена съм от въздишки...

Не казвай, че не се замисляш…

Май сме малки за любов.