И морето не е същото

Винаги се връщах там,
където проходих,
научих се да си пиша името,
да броя до 12,
влюбих се няколко пъти,
омъжих се, родих две деца...
Последния път
миришеше просто на развалена риба.

Гроб

Последен път, в който 
пръстите ми
разучаваха пръстта
на тялото ти,
където ми се искаше  

да бях погребана.

Твой ред

Твой ред е
да ме правиш малка и нищожна,
отваряш по средата
и се появява другата матрьошка

Накрая стигаш до горчивата среда, която
като камъче в обувката напомня,
че изобщо няма смисъл 
и не се познаваме дори...

Отначало

Малката фраза в главата ми

те повтаря.

Като сол в раната

горчиш

на върха на езика,

от ръба на сетивата ми

скачаш

надолу с главата,

без въже, без завои,

без обувки,

без да мислиш...

Няма смисъл,

вътре в мен е същото,

както отвън –

бъркотия,

която майка ти

не би искала да оправиш.

Всъщност постоянно

сме същите –

празни и празнични

като подаръци,

накрая остава само обвивката.

А сега отначало.

Живот

Извинявай, ама

спри да дишаш!

Много по-забавно е,

ще видиш.

Тая кал по улиците

ме убива,

и калта в душата също.

Задушаваме се бавно

в дъждовете,

и в горещото на парното,

което

не топли студени сърца.

И никой не те пита кой си

и къде отиваш,

в празни дни самотата чисти

света от такива като нас.

Все по-тежко става в дробовете,

да издишат мръсен въздух.

Извинявай, ама

спри да дишаш!

Ще ти стане леко...

Изчезване

Всички ще ме разберете,

когато вече ме няма,

ще бъда далече,

както всичките връзки,

както водата,

която изтича между устните.

А охлювите са толкова

моногамни,

не им трябва друго,

освен да докоснат телата си.

И казваш “по дяволите”,

но не съм вече с теб.

И трябва да свикнеш,

а няма да свикнеш

да съм изчезнала.

Кардиоверзио

Въртиш се толкова бързо,

че чак не помръдваш,

застанал пред мен,

застинали двамата

сърце до сърце,

държиш ме цяла

лице в две ръце,

ако ме пуснеш

се разпадам

или изхвърчам

в нищото,

без път назад...