събота, 25 април 2020 г.
сряда, 3 април 2019 г.
the end of the fucking world
tv on the radio
тихи разговори на студени стълбища
тайни и егоцентрични мисли
не събуждай неща които спят от години
докато Земята се удря в двора ми
лягам до нея и издишвам
щом дядо ти не е бил моногамен
какво остава за теб
решетките в главата
не решават проблемите
и аз като този поет
ще загасна
аз съм твоят телевизор
но ти постоянно сменяш каналите
enter the void
светът е голям
и падение дебне отвсякъде
controlled chaos
капилярите ти са галактики
само големият взрив ги побира
аз седя в другия край на дивана
и наблюдавам
voodoo your ex
хиляди паник атаки по-късно
се връщам в дома в който
винаги беше слънчево
и те чаках да се върнеш от работа
цветята махаха усмихнати към слънцето
заредих сълзите на перфузор
само чакам да започне инфузията
letter to the editor
и аз имам нужда от зарядно
вечерни часове
в партията на загиналите
бавно и сигурно се превръщаш в лелка
мечтаеща да чуе пак
клас стани клас мирно
starry night
ти си като картина на ван гог
нямам толкова жълто
да нарисувам
колко тъжна ме правиш понякога
затова с половин ухо слушам
думите които не каза
all that we perceive
любовта не пита
като си тръгва
можеш ли да отвориш вратата
да заключиш след мен
да глътнеш ключа и да се гръмнеш
пипа те в тъмното
със студени ръце
които напомнят на пръстта в гробище
душата ми е в кататонен ступор
след като ти приключи с нея
eyes wide shut
cause most of us are heaving through corrupted lungs
setting fire to our insides for fun
collecting names of the lovers that went wrong
Daughter, „Youth“
не празнувам вече
смъртоносни похоти
няма балони и цветя в болницата
умът ми като махалото на фуко
завива в различни посоки
февруарски мечета се смеят напушени
в киносалона на сърцето
билетите свършиха
carpe that fucking diem
черните ми зърна
белият ти пуловер
моментите в които ще умирам
и ще се връщам отново
март свършва в ръцете ми
всичко ще се забрави
като устни които не си целувал никога
спокойствието на следобеда
мечтая си за бъдеще
в което да целуна Бог
и той да се изсмее
living is a collective impossibility
за няколко минути кеф
изживяваме персоналния си ад
и накрая всичко свършва в гърчове
death is an extraordinary experience
– Gaspar Noe
неделя, 3 март 2019 г.
journeys
the time we lost our way
“Journeys end in lovers meeting”
William Shakespeare
с радиалните артерии сме се свързали
като скачени съдове
тялото е просто пясък
преди душите ни да ослепеят
среща там във седем
cherry
cherry bomb
тичаш всяка сутрин
за здраве
за смърт
за да избягаш от себе си
никога не намираш правилната песен
виното помага вечер
sunrise
sunrise belongs to moderate drinkers
паузирай живота
огън и жупел
за теб и жена ти
мълчи си
каквото си чул е без смисъл
спаси се
с диазепами и психиатри
хинин
хинин
всяка сутрин
ти изхвърлям ракията в мивката
тече ми кръв отвсякъде
имам слаби капиляри
всичко се повтаря
вдигам температура до 40 градуса
и някой се опитва да ме убеждава
че това не е малария
one pill
one pill away from happiness
първото нещо сутрин
е да намериш кутийката с хапчета
която ще те накара да отидеш на работа
след това гледаш
как прозорците на блоковете
отразяват очите на небето
и всичко става розово
деган
понеделник ще дойде отново
пий си витамините
не задавай много въпроси
и бъди адекватен член на обществото
blame it on my ADD baby
в малките часове на нощта
търся музика паля цигари
всичко което води до спасение от
тъмните мисли в главата
която като балон се пръсва
и полепва по брадата ти
вътрешните ми органи стават на пуканки
от горещата ти длан
не мога да плувам но нямам нужда
никога не сме били по-щастливи
отколкото на самотния остров
мескалин
мескалин
кецове чък тейлър
люлки водки наводнения
насинени лакътни свивки
емоционални влакчета
празни и пътуващи към бедствия
возим се без билет към смъртта си
контрольорът чака в отвъдното
drag isn't it
‘Drag isn’t it?’
смъртта на Джон Ленън
е поезия написана от Селинджър
прочетена от Бог
изпята от Бийтълс
подписана от Чапман
four roses
някой ми брои глътките
пипа косата ми
с тази лудост в стомаха
отидох на собственото си погребение
само ти носеше рози
увехнали
петък, 1 февруари 2019 г.
зимата на нашето недоволство
разпръснати по голия диван
в очите на терасите
заспали фасове угасваха
разказващи истории от сърцето на София
собствена смърт
че си прекарал най-хубавите си години
в депресия
с почти хубаво тяло
и на крачка от смъртта
Метаморфозата
като измислица от минал живот
слагам край на себе си
изтребвам се
и се превръщам в Кафка
нахрани си главата
тишината ни затопляше
телефонът звънеше на късове
търсеха някакви чувства
смеехме се безизразно
смехът не означава щастие
мълчахме си за минали животи
не споменавахме кои сме
знаехме без думи
правилата са за лудите