Когато се разминаха по улицата, на нея й се искаше да се изгуби в него, а на него му се искаше да полети.
Едва не се сблъскаха. Той докосна ръката й, почти незабележимо... и при лекия допир на пръстите им, по тях премина електричество.
Сякаш на малки светкавици, емоциите им се преплитаха. И всичко изглеждаше някак познато- ускорен пулс, недостиг на кислород... нямаше как да се сбърка чувството на предопределеност.
Те сякаш бяха мечта, разделена на две, части от една и съща мисъл, родила се в несъществуването, парченца копнеж...
И това чувство щеше да ги преследва навсякъде- съдбовността- като куче, на което си дал хляб, и то те изпраща до вкъщи, като буря през лятото, като слънце преди свечеряване.
Преди време всичко беше различно.
Тогава той не губеше нищо.
Тогава тя не искаше да бъде себе си.
Тогава той не знаеше как да докосне душа.
Тогава тя не усещаше.
Тогава те си вярваха, и не си вярваха.
Бягаха един от друг и един срещу друг.
Тогава се стреляха с куршуми от чувства.
И се улучваха- понякога.
Тогава той се страхуваше.
А тя му предложи да намери себе си в нея.
Тогавя тя търсеше думи, а той търсеше мислите си.
Тогава тя поиска света да се върти, а той го спираше.
Тогава тя избяга, а той не се опита да я хване.
Тогава тя се усмихваше, а той отказа. И загуби за пръв път.
Тогава той не гореше, а тя го запали.
И сега, след толкова време, тяхната случайна среща беше като силен удар. Сблъсък на парфюми, направени от раними души. Сблъсък на изгубеното и понякога намерено.
Само че сега не е същото. Сега дори погледите им бяха изпепеляващи. И двамата бяха готови да горят през затъмнението.
Сега времето беше на тяхна страна и сякаш сърцето им правеше път- да се случат...
Няма коментари:
Публикуване на коментар