Презрението към света го има винаги,
и никога не гасне в мене бурята,
че мога да обичам истински,
и мога да те карам да се влюбваш
всеки ден отново и отново...
Всеки ден със слънцето изгрявам...
и горя , и искам, и обичам,
и не мога
твоите думи да забравя.
Вместо да забравям , аз си спомням...
всичките моменти и светкавици.
Всичко с теб е цяло и отново
можем да летим и да залязваме.
Можем и да сме свободни.
Можем и да сме достатъчни.
Нямам спомен как звучи гласът ти,
нямам спомени какво е да обичаш...
И оставам само спомен в нищото,
забрави ме или ме повтаряй...
Нека се прераждам всяка сутрин,
да измервам погледа ти с дишане,
да те усещам и да съм без чувства...
Когато ме докоснеш, запали ме....
Остави ме да бледнея в тъмнината,
и когато със ръцете си студени,
се допреш до мойто зимно лято,
остани и нека само с погледи
разберем че май сме неизбежни...
Да усещам устните изтръпнали
и в очите ми да няма минало...
Да треперим, вместо да си вярваме,
и да преследваме душите си във времето,
в сърцата си да палим огън ...
и когато най- накрая спрем да бягаме,
запали ме с допира си вятърен
а над нас дано прелитат ангели...
Мислят ли, че още ме обичаш... ?
Няма коментари:
Публикуване на коментар