Червена трева

Всички сме родени под едно небе... разбити на парчета.

Превръщаме се бавно от една форма в друга,мислим си, че сме един за друг,

събираме се, разделяме се,губим се, намираме...

Цял живот слушаме мислите на хората, вместо собствените си.

Пренебрегваш мечтата си, заради някой друг. 

Пренебрегваш щастието си, заради щастието на другите.

И като се погледнеш отстрани- даваш сили само на страховете си.

Не е ли смешно това? Не е ли смешен човекът? Търсейки логика във всичко..

С уникалния му стремеж към самоунищожение...

Вярва в силата на мисълта, а мисълта му е развалена ябълка.

Вярва в сродните души, а не вярва, че има душа.

Мисли , че тревата е зелена. Тревата не е зелена... червена е.

Просто сте свикнали да наричате всичко с цветове, имена, прякори.

По- лесно е да съдиш другите, отколкото да чуеш как те съдят теб.

По- лесно е да си горд и "съвършен", отколкото да разбереш, че си изкуствен. 

Не се разбира света, преди света да те разбере.

Безцелно се мъчим да бъдем различни, без да търсим дълбочината на нещата вътре в себе си.

Отчаяно искаме да обичаме и да ни обичат и често се заблуждаваме, че това е едно и също нещо.

И чувствата- чувствата и мислите са двата полюса на магнит.

" Последният ти миг не е последен..."

Дълго време ме беше страх от себе си, сега "себе си" го е страх от мен.

Вкопчила съм се в живота, така както сънят се е вкопчил в мен нощем...

Не си ли се чувствал като бомба със закъснител, значи не си бил истински.

Аз всеки ден усещам това...

В главата ми... мислите... всичко... БУМ!

Експлозия в палитрата от чувства.

А къде отиват сродните души?

Отговор: По дяволите.

В сънищата ...