Моно

Необратимо увредени сме,

красиво счупени…

Аз съм моноспектакъл,

играя себе си.

Почти успявам.

Ти си малък триумф,

различна гледна точка,

завой на мислите,

топлина на полюса,

минус, обърнат наопаки,

смисъл за събуждане

в понеделник сутрин,

спирка, на която

слиза самотата,

върха на небесата си,

обратната страна на луната.

Рискуваш смисъла ми.

Рисуваш рая,

бих си спряла сърцето,

за да те запазя,

но няма да бъде достатъчно.

Ти си като залеза -

траеш само няколко минути

и после изветряваш

като стар парфюм,

а в мен остава

спомена за аромата ти.

Необратимо съвършени сме,

няма да имаме

себе си никога…